#Centriphery
Едно затворено кафене се превърна неусетно в символ на провинциализма тук – раздорно кафене, на входа на емблематичните за Вършец бани и казино. Видяно от екипа артисти по проекта Сентрифери като символ на изследователската им работа в периода от 2019 до 2022 година и останало недостъпно след категоричното НЕ на собствениците да го отворят (нито един аргумент не достигна до тях).
Провинциализмът, видян от екипа като отказ на всички възможни нива на комуникация, доминира в това градче, което има, поне на думи, желание да посреща гости. Всички врати тук изглеждат затворени. Това е градът на минералната вода, в който обществените минерални бани не работят от години. Старата се руши, новата удобно не работи заради Ковид или отваря за 2 – 3 месеца през лятото.
Градският минерален басейн е продаден и затворен, музеят е затворен, галерията е затворена. Повечето вили – красавици от славното време на първия балнео – курорт в страната са напълно изоставени. А автогарата чезне в очакване на някой объркал се автобус, защото редовни линии от и до Вършец на практика вече няма.
Изкуството обаче винаги намира начини да преминава отвъд преградите. Били те на ниво личност, администрация или общност. И, ето го този павилион – оживява в прожекции, бродерии, тениски, плакати и 3D принт, за да отпътува към Финландия, поредната спирка на пътуващата изложба Transformation Incubator. Минава през Франция и Азорските острови и стига до последната дестинация – столицата на Европейския съюз, Брюксел.
Цялото преживяване през август и началото на септември 2021г. покрай подготовката на 18тото издание на Goatmilk, идеята да го случим във Вършец и отмяната на целия фестивал в последния момент, провокира темата за затвореността и провинциализма на региона. Пандемията и промените в света през последните години ни провокираха да задаваме въпроса – „В какво се превърнахме?“ След преживения опит обаче се питаме дали изобщно нещо се е променило в манталитета, начина на мислене и поведение на хората тук. И то не през последните 2 години и благодарение на Ковид, а през последните 30 години. Защото, изглежда, че само на Северозапада нещо все му пречи да случва мечтите си. И това нещо е по традиция извън него. Защото, сякаш тук изоставаме по всички показатели не само от света и вече близката ни Европа, но и от останалите региони у нас. Защото, постоянно чуваме и четем за гостоприемно отворили врати малки семейни ресторантчета, ферми и пространства, а тук няма къде човек да опита нищо местно, уникално и сезонно. Защото, на всяка крачка получаваме отговор НЕ, макар и често завоалиран до последния момент в обещания за ДА.
Проектът Сентрифери още повече оголи темата за провинциализма и за усещането за периферия, периферия, която е вътре в нас. Доведе и въпросът за истинския център и мястото ни спрямо този център и тази периферия.
Кой решава къде сме?
Къде по пътя на съвремието се намира нашият Северозапад днес? Възможно ли е едно село, една провинция, една периферия да живее съвременно и какво означава на практика това? Достатъчно ли е да имаме интернет и мобилен телефон? Или, за да имаш съвременно мислене и начин на живот, се изисква и друго? Като достъп до изкуства и адекватно образование, например? Като разбиране, възпитано в семейството и в училище, че заниманията с изкуства развиват умения, нужни като въздуха и водата в днешния лудешки променящ се свят. Достатъчно ли е по празници да вадим носии и да се хващаме на хоро? Или до хорото има нужда от съвременен танц? Как животът на село може да съхрани традиционното познание и в същото време да отвори пространство за новото, за развитието, за съвременното?
Задаваме тези въпроси, защото въртенето в кръг е занимание за хамстери. Чувството, че си в ролята на хамстер, ( и как не, когато преди 18 години си започнал с чистенето на реката от боклуци, и се налага и днес да го правиш), никак не е приятно. И защото светът е друг, различен и дори и да не ни се иска, няма да ни остави непроменени. И защото днес, 18 години по – късно, е време да се обърнем към собствения си център и към съвремието. За 18 години едно новородено става пълнолетен гражданин. За 18 години в село Горна Бела речка изчезнаха всички кози, които бяха повече от хората. А местните хора, с които започнахме, един по един си отидоха. Тук са обаче внуците им. Те са млади, не чакат като бабите и дядовците си да се пенсионират и да си дойдат. Те са тук и са готови да действат.
Селото е съвременно!
Be First to Comment